Какво е Дзен (без въпросителна).

[Raja]

При един по-откровен поглед върху света не би могло да ни убегне обстоятелството, че той пребивава в постоянно движение. Неговите явления и форми  ни демонстрират своята преходност, компрометирайки неуморно своите контури и бягайки от всякакви шаблони, който наблюдателят би дръзнал да им наложи. Това положение на нещата обаче влиза в дисонанс с извечния стремеж на съзнанието да категоризира и в крайна сметка да познава света. Стремеж, който обслужва на първо място необходимостта да се ориентираме по-успешно в средата; той създава една що-годе добре ометена буферна площадка насред цялото това плащещо движение на частици, вселени и изобщо всякакви чудесии. Всички наши наблюдения и действия тръгват именно от тази виртуална зона между това-което-наричаме-себе-си и това-което-наричаме-не-себе-си, между нещото и нищото (нещото, разбира се, сме самите ние – питайте Декарт). Буферната площадка е кристализация на порива ни да спрем света, да маргинализираме характерната за всички неща преходност и да я впишем в постижими за разума ни смислови категории . Тя – тази площадка - е една сложна плетеница от концепти, навици и вярвания; някаква част от нея ни е предоставена наготово от възпитанието и културата, докато друга е плод на характерната за съзнанието инертност. Можем да си я представим като библиотека в чиито рафтове са подредени книги по всички касаещи ни въпроси и която посещаваме във всеки един миг преди да помислим или извършим нещо. Разбира се, в нея може да има налични множество заглавия или само един простичък лозунг, в зависимост от човека и неговия багаж. Вие може да сте изучили културите на много народи и това знание да ви помага по някакъв начин в общуването с техни представители. За един краен шовинист обаче то може да бъде редуцирано сами до две правила – моите сънародници са добри и благородни, а чужденците са лукави и неприятни типове. Но така или иначе, и в двата случая, тази концептуално-психологическа канава, която подпъхваме между нас и света е налице, нещо повече – именно нея ние разглеждаме като истинския свят (от момента в който расистът реши, че китаеца е лош, за него вече добър китаец не съществува, дори да му се изпречи пред очите, той няма да го види). Несъмнено по един начин изглеждат нещата за този, който гледа през витражите на католическата катедрала, другояче ще ги вижда онзи, който се е качил на минарето. Допускам обаче, че ако предложа на първия да излезе от църквата, а на втория да слезе от минарето, те ще проявят сходно упорство. Това е така, защото уюта, който създава буферната площадка е твърде силен - тя ни дава увереност, каквато иначе няма как да намерим без да се трансформираме тотално – т.е. да изгубим онова, което смятаме за Аз и свое; тя ни кара да се чувстваме значими, защото ни вписва в някаква интригуваща и по правило съдбоносна за цялата вселена сюжетна линия. Така вечното движение, непрестанното ставане, загадъчното раждане и страховитото умиране биват картографирани в нашето съзнание по един приемлив за нашата психика и за обществото като цяло начин. От друга страна, вкопчването в тази карта е израз на едно дълбоко неприемане на реалността – и това именно вкопчване на Изток обозначават като илюзия. Илюзия е, защото това което сме направили е всъщност подмяна на битието с някаква структура, която умът ни е конструирал за да се движи гладко по нейните възли. Върховете на подобни структури могат да бъдат да кажем религиите, науката или политическите идеологии. Всички те имат свой начин да окастрят света и да го напъхат в главите ни. Неизбежният дисонанс между този окастрен свят и реалността се нарича страдание. Впрочем душевния смут, породен от това разминаване е описан нееднократно в световната литература – примерът, който сега бих посочил е инспектор Жавер от "Клетниците" на Юго. В последния случай то, разбира се, е разрушително, но при други обстоятелства именно това екзистенциално терзание може да се окаже изходната точка за духовните търсения – като че ли примерът с Буда се налага от само себе си.
И понеже стана дума за литература, бих казал, че изкуството е лакмусът, който най-точно регистрира разминаването между обусловеното ни съзнание и цялото, между буферната площадка и средата в която тя е построена. По правило на самата тази площадка изкуство е невъзможно - на нея можете да изписвате технически шрифт, но не и йероглифи с туш. Всяко истинско изкуство започва с пробиване на дупчица в площадката или на кривване от картата, ако използваме тази метафора. Като казвам това имам предвид не само възможността да твориш, но и способността да се насладиш на сътвореното, да станеш съпричастен с творбата. Не можеш да го направиш, без по някакъв начин да разтвориш сърцето си и по този начин да надмогнеш утъпканите улейчета на съзнанието по които циркулира мисълта ти. Алтернативното отношение се нарича снобизъм.
От друга страна истинското изкуство, т.е. истинската духовност не толкова се противопоставя на всекидневното, а по-скоро го осмисля в нова перспектива, привнася в него измерението на спонтанността, като по този начин го прави истински витално. Намирам, че това се отнася с най-голяма сила за източните традиционни изкуства. По правило те са били по един или друг начин вплетени в социалната картина и не са имали претенцията да я демонтират или изобщо да осмислят себе си извън нейната рамка. В източното изкуство революционното, футуристичното и нихилистичното са твърде слабо застъпени. Творецът там изявява и изразява не себе си, а напротив – изгубва себе си, за да даде възможност на Цялото да сложи своя отпечатък върху сътвореното. Той не би казал "Аз" – не и по начина, по който Маяковски да речем го прави.
Източното (напр. японското) изкуство не разрушава буферната площадка, то само проследява нейните основания в съзнанието (и подсъзнанието), после продължава, минавайки отвъд тях и стигайки до първоизточника – наречете го Буда природа, Дао или Брахман – така или иначе то е неназовимо. След това ни връща отново на площадката и ни кара да открием че тя си е отново там, но в същото време не е там и никога впрочем не е била. Ха! Площадката е Цялото, Самсара е Нирвана.
Как човек се учи да свири на пиано? Той усвоява определени конвенционални дадености, не би могло да е иначе. Дни, месеци, години наред той упражнява до-ре, ре-ми, след това по-сложни секвенции и така неусетно настъпва момента в който съзнанието на ученикът вече не е заето с мисли от рода "тази нота беше на този клавиш, а този клавиш трябва да се натисне с този пръст". Това просто се случва. Когато някаква непозната мелодия го споходи, музикантът просто сяда и я изсвирва. Инструментът вече не се мисли като нещо отделно, което трябва да бъде овладяно и обуздано, той е просто продължение на душевността на твореца, един начин по който тя се изразява със средствата на материалното. А дали тук изобщо има граница между материалното и нематериалното? Това, което ги разделяше по време на учебния процес – обмислянето и рационализирането вече е изгубено, сякаш никога не е било. Сега във въздуха се носи само музиката. И за този, който я усеща няма композитор, изпълнител и инструмент. В момента в който се опитаме да откроим един от тези компоненти музиката вече я няма, изплъзва ни се. Но ако се подчиним на порива да рационализираме, все пак ще открием пиано, изпълнител и композитор. Значи те са там и в същото време ги няма. Зависи от кой край на фунията гледаме. Представете си една фуния, от вътрешната страна на която има вписани концентрични кръгове. Ако гледаме откъм широката страна ще ги виждаме всички тях. Надникнем ли през тясната обаче ще видим само един кръг запълнен с въздух. Хората с така нареченото западно мислене (независимо къде пребивават в чисто географски план) са свикнали да гледат откъм широката страна – така те виждат през концентричните кръгове на категориите и нагласите си. Те просто не могат да погледнат от другата страна – неудобно им е, ръцете им не смогват да хванат удобно фунията и тя все им се изплъзва, удряйки ги по пръстите на краката. Дзен учителите обаче настояват ученика да опитва отново и отново. В един момент ученикът си казва "абе я, майната и на тази фуния!". И я захвърля надалеч, ама много надалеч. И тогава идва нещо, което винаги е било там – просветлението. Цялото ти същество си дава сметка, че не ти е необходима никаква фуния за да гледаш през нея – очите са напълно достатъчни. Нещо повече - ти целия си изтъкан от виждане, то е твоята най-съкровена природа.
Медитацията е начинът по който това виждане, това осъзнаване става явно. Тя не постига нищо, а напротив – разгръща пластовете на всичко постигнато, направено, помислено и почувствано, за да освободи място за най-гъвкавото (не казвам най-чистото) състояние на съзнанието. Онова състояние, чиито фибри са изтъкани от свобода и което е дъното, от което всеки творец черпи своите бисери... Медитацията ти демонстрира как циментът, от който са изградени сегментите на буферната площадка може да бъде разтопен отново и със същия този цимент да правиш каквото си искаш. Можеш да си направиш свят, можеш да си направиш не-свят, можеш да си направиш християнство, можеш да си направиш индуизъм или атеизъм. Няма как да спреш динамиката на света с някакви си буферни площадки, но ако се изравниш с неговата скорост, давайки си сметка, че ти самия си част от тази динамика, че тя тръгва и завършва с теб, то тогава можеш да намериш покоя. Медитацията в крайна сметка нивелира теб и всичко останало по начин, който не оставя никакво съмнение, че границата между това теб и това всичко останало е като една постоянно движеща се вълна, която идва някъде от дълбините на океана, стига до брега за да стане пак чиста вода (а кога ли е била нещо друго), след това отново "става" на вълна и така докато не разбереш до мозъка на вълната си, че ти си празен... но че тази празнота прелива от пълнота.
Дзен е най-чистата духовност и най-истинската религия. Духовност, която не разделя дух и материя (както правят в западната традиция), но не си дава зор да ги и свързва (както правят в източната тантристка традиция); религия, която не предпоставя догматика, ритуали и писания, но не се и свени да си играе с подобни забавни елементи; чистота, която няма нужда да замита пред себе си за да я има. Тя просто е там. Там, където е дзен.
Впрочем какво е дзен?

[Imago]

Дзен е лишена от чит ананда, за която изобщо не е сигурно, че е сат.