Глава Първа: Предпоставки за появата на будизма

[Imago]

Евгений Торчинов
Увод в будологията

Глава Първа

Будизмът е първата възникнала световна религия. Другите световни религии възникват значително по-късно: християнството приблизително петстотин години след будизма, а ислямът след повече от хиляда години. Будизмът се смята за световна религия на същото основание, както и другите две току-що споменати религии: подобно на християнството и исляма, при своето глобално разпространение будизмът надхвърля етноконфесионалните и етнодържавни граници, като става религия на най-различни народи с коренно различни културни и религиозни традиции.

Светът на будизма се простира от Шри Ланка (Цейлон) до Тува и Бурятия, от Калмикия до Япония; продължава започналият през ХIХ век процес на разпространение на будизма в Европа и Америка. Будизмът става религия на стотици милиони хора в Югоизточна Азия, която е традиционно свързана с родината на будизма – Индия, и в Далечния Изток, чиято цивилизация се оформя под влияние на китайските културни традиции. Вече хиляда години за цитадела на будизма се приема Тибет, където будизмът пренася индийската култура и на когото той дава писменост, литературен език и основи на цивилизацията.

Артур Шопенхауер се възхищава на будистката философия, Ф. Ницше и М. Хайдетер я уважават. Без да се разбере будизмът, не е възможно да бъдат разбрани и великите култури на Изтока – индийската и китайската, да не говорим за културите на Тибет и Монголия, пронизани изцяло с духа на будизма. В лоното на будистката традиция са създадени най-изтънчени философки системи, чието изучаване и осмисляне е интересно и сега, при това не само от чисто историко-философска гледна точка. Напълно е възможно будистката мисъл да обогати и съвременната философия, която стои на кръстопътя между новоевропейската класика и постмодернизма. Така изучаването на будизма – а дисциплината, която се занимава с научното изучаване на будизма, преди повече от сто години получава названието будология – е необходимо и за изтоковеда, и за културолога, и за религиоведа, и за философа. И, разбира се, будизмът не може да бъде разбран, без първо да посочим причините за неговото възникване. Трябва да се каже, че този въпрос е напълно правомерен и от гледна точка на самия будизъм: будизмът провъзгласява принципа за всеобщата обусловеност, следователно и самият той трябва да бъде разглеждан от гледна точка на обусловеното си възникване (пратитя-самутпада).

Няма да е грешка, ако кажем, че будизмът възниква в Индия (по-точно, в индийския субконтинент, защото на територията на историческа Индия в наши дни съществуват няколко държави – Pепублика Индия, Пакистан, Бангладеш и Непал; към тези континентални страни трябва да добавим и островната Шри Ланка) в средата на първото хилядолетие пр.н.е., тоест в знаменитото ясперсовско ,,осево време", времето на възникването на рационалната философия и на етически ориентираните религии, когато архаичната иморална религиозност на сакрализирания космос се заменя с религиите на спасението и освобождаването на човешкото същество.

Самата будистка традиция признава две дати за паринирвана (възнесение, смърт) на основателя на будизма – Сиддхартха Гаутама (Буда Шакямуни) – 544 г. пр.н.е. и 486 г. пр.н.е. (тук, разбира се, не става въпрос за напълно фантастичните дати, рожба на астрологичните изчисления на късните тантрични автори). Първата дата е приета от ЮНЕСКО, когато през 1956 г. целият свят отбеляза 2500-годишнината от възникването на будизма. Но в наши дни нито един сериозен учен, занимаващ се с будизма, не смята тези дати (така наречените ,,дълга хронология" и ,,коригирана дълга хронология") за исторически релевантни. И този извод може би е всичко, което сближава позициите на различните будолози по въпроса за датирането на живота на основателя на будизма. Всъщност като че ли има съгласие и по още една позиция: никой не се съмнява, че Буда е живял преди походите на Александър Македонски в Индия, т.е. преди 20-те години на IV в. пр.н.е. По-нататък започват разногласията: едни учени максимално доближават Буда до епохата на Александър Македонски, други – обратно, раздалечават тези дати. Тези разногласия се определят от спецификата на източниците, които едни или други учени предпочитат да използват: царски хроники, манастирски хроники или пък списъци от главите на сангха (будистката монашеска община), от паринирвана на Буда до възкачването на престола на първия будистки император Ашока (273? – 232? пр.н.е.). Именно последният тип източници е най-сигурен, а освен това те дават и дата на паринирвана на Буда, която е най-близко до ,,златната среда" – около 400 г. пр.н.е. Тъй като се твърди, че Буда е живял 80 години, няма много да сгрешим, ако допуснем, че Буда е бил съвременник и връстник на Сократ.

Защо изобщо е възникнал будизмът? Това по принцип е неблагодарен въпрос и следвайки съвета на изтъкнатия френски историк-медиевист М. Блок, ние не бива да се поддаваме на ,,фетишизма на източниците" и да се надяваме, че познаването на причините за възникване на будизма ще ни разкрие същността на будизма. Нещо повече, трябва откровено да призная, че съвременните научни данни за древноиндийското общество са твърде оскъдни, за да се надяваме да получим отговор, който поне малко да може да бъде наречен пълен. Множество книги са написани за произхода на будизма, но както и преди, все още не съществува особена яснота по този въпрос. Затова тук ще се ограничим само с това да охарактеризираме някои достатъчно очевидни причини и условия, способствали за възникването на будизма и утвърждаването му в древноиндийското общество.

Будизмът възниква в североизточната част на Индия (територията на съвременния щат Бихар), където са се намирали древните държави (Магадха, Кошала, Вайшали), в които е проповядвал Буда и където будизмът от самото начало на своето съществуване получава силно разпространение. Обикновено се смята, че тук, от една страна, позициите на ведическата религия и свързаната с нея варнова (кастово-съсловна) система, гарантираща привилегировано положение на брахманската (жреческата) варна, са били по-слаби отколкото в другите части на Индия (тоест североизтокът на Индия е бил като че ли ,,слабото звено" в брахманизма), а – от друга, именно тук се е извършвал бурен процес на държавно строителство, който предполага издигането на друго ,,благородно" съсловие – варната на кшатриите (воини и светски управници – царе). Будизмът възниква като опозиционно на брахманизма учение, опиращо се преди всичко на светската власт на царете. Тук е важно да отбележим, че именно будизмът е спомогнал за създаването в Индия на мощни държавни формации от рода на империята Ашока. Доста по-късно, вече в V в. сл.Хр. великият будистки философ Васубандху, излагайки в своята ,,Абхидхарма" (Абхидхармакоша) социогенния мит, почти нищо не споменава за брахманите, но много подробно описва произхода на царската власт (като предлага един от най-старите варианти на обществено-договорната теория) и на войнското съсловие.

В опората на будизма дори не толкова върху съсловието на кшатриите, колкото върху царската власт като такава е била скрита и една съществена опасност, която напълно се проявява в периода на така наречения упадък на будизма в Индия, довел практически до пълното изчезване на будизма в неговата родина (VII – ХIII в.). Всъщност не е имало никакъв упадък. В манастирите-университети (Наланда, Викрамашила) продължава да процъфтява монашеската ученост, пишат се изтънчени трактати по логика и епистемология, печелят се спорове, тантричните махайоги-махасиддхи (,,великите съвършени") се събирали на своите мистични пиршества и се отдавали на съзерцание в дълбоки лесове и по гробищата. Просто царете постепенно преставали да поддържат будизма и по силата на не съвсем ясни причини се завръщали в лоното на брахманската ортодоксия – индуизма. Заедно с прекратяването на царската подкрепа изчезвал и будизмът. А там, където царете запазили своята привързаност към Учението (Дхарма) на Буда, будизмът продължил да процъфтява. Така например е било в бенгалската държава на династията Пала, чиито царе продължавали да покровителстват будизма, докато Бенгалия не се озовала под властта на мюсюлманските завоеватели. Така в Индия будизмът бил ,,царска религия", което не му пречело едновременно да бъде и най-древна форма на индийско свободомислие, доколкото носител на религиозната и изобщо на идеологическата ортодоксия и ортопраксия в Индия е било жреческото съсловие на брахманите. Дори в последния период от своето съществуване в Индия будизмът не загубва този дух на свободомислие. Ето например към какъв наистина волтеровски пример прибягва будисткият философ, един от първите проповедници на будизма в Тибет – Шантаракшита (VIII век), критикувайки брахманското положение, според което в случай на конфликт между резултатите от опита и твърденията на Откровението – Ведите, трябва да се предпочетат твърденията на Писанието. Един мъж, разказва Шантаракшита, се връща вкъщи и заварва жена си в прегръдките на любовника й. Мъжът започва да й се кара, на тя нагло отрича всичко. Тогава мъжът заявява, че е видял всичко със собствените си очи, а жена му се обръща към съседите и патетично възкликва: ,,Добри хора! Ама виждали ли сте друг такъв идиот като мойто мъжле, който вярва повече на очите си, отколкото на думите на една толкова добродетелна жена, каквато съм аз!"

В средата на I-во хилядолетие пр.н.е. Индия преживява кризисен период за древната ведическа религия, чиито пазители и гаранти били брахманите. И не е учудващо, че ,,слабото звено" в брахманизма – държавата в североизточна Индия – се превръща в опора и цитадела за алтернативни религиозни движения, към които спада и будизмът. Възникването на тези алтернативни учения, от своя страна, било тясно свързано с разочарованието на част от древноиндийското общество от ведическата религия с нейния ритуализъм и формално благочестие, а също така с определените противоречия и конфликти между брахманите (жречеството) и кшатриите (въплъщаващи светската власт на древноиндийските царе).

Косвено научаваме за наличието на такива конфликти от произведенията на късната ведийска и пураническа литература (пурана, букв. древен – авторитетни текстове на средновековния индуизъм). Така например в някои късни Упанишади се появява фигурата на кшатрия, който не само превъзхожда брахманите по мъдрост и начетеност, но и ги наставлява относно природата на Атман. Като такъв например в Упанишадите е показан съвременникът на Буда и цар на Магадха Аджаташатру. В пураните се разказва как бог Вишну се въплътил в свирепия багатур Парашурама (букв. Секирения Pама), за да унищожи кшатриите, въстанали срещу господството на брахманите. Трябва също да подчертаем факта, че и Буда, и Вардхамана Махавира (основател на джайнизма, друга алтернативна на брахманизма религиозна традиция в Индия) са произлезли именно от кшатрийската, а не от брахманската варна.

Пълното отчуждаване на духа от материята е освобождаване (кайваля) и избавление от всички страдания. Сиддхартха много бързо усвоил всичко, на което го учели неговите наставници, и те дори ме предложили да стане техен приемник. Но бившият принц отказал: той самият не бил намерил онова, което търсел, нито пък бил удовлетворен от отговорите, които получил, докато практикувал методите на своите наставници.

Както и да е, старата ведическа религия на жертвоприношения и ритуали преживявала изключително остра криза, която довела до появата на нови неортодоксални аскетични движения на така наречените шрамани, аскети, подвижници, странстващи философи, отхвърлили авторитета на брахманите и свещените Веди, поставящи си за цел самостоятелното търсене на истината чрез занимания с философия и йога (психопрактика за преобразуване на съзнанието). Един от тези шрамани (или на пали – самани) бил именно Буда Шакямуни, историческият основател на будизма.

Шраманите и шраманските движения играят значителна роля в историята на индийската философия и култура. Преди всичко именно от тях тръгва традицията на свободния философски диспут и философията като логико-дискурсивна обосновка и извод на основата на едни или други теоретични положения. Ако упанишадите само провъзгласяват някои метафизични истини, то шраманите започват да обосновават и доказват философските истини. Именно по време на дискусиите между различни шрамански групи (каквито имало невероятно много) се раждала индийската философия за разлика от мъдростта на упанишадите. Може също да се каже, че ако по своя предмет упанишадите безусловно са философски текстове, то шраманите са дали на Индия философия и по форма. Точно поради това и Буда може да бъде смятан не само за основател на религия и за мъдрец, придобил своята мъдрост чрез практикуване на съзерцание, но и за един от първите индийски философи, участвал в дискусии с други шрамани по правилата, приети в тяхната среда.

В наши дни е почти невъзможно да се реконструира научната биография на Буда. Простото отделяне на митологичните сюжети и елементи с фолклорен характер е напълно неефективно, а съвременната наука явно не разполага с достатъчно материал за истинска биографична реконструкция. Затова дори няма да се опитваме да се занимаваме с тази безнадеждна работа и ще представим не научно обоснованата биография, а едно напълно традиционно жизнеописание на Буда, като синтезираме редица будистки житийни текстове (такива като ,,Животът на Буда" на Ашвагхоша – I в. сл.Хр., или махаянската Лалитавистара).

В продължение на стотици и стотици прераждания бодхисаттва (бодхи – пробуждане, просветление; сатва – същество; тук – бъдещият) Буда извършвал безбройни подвизи на любов и състрадание, като постепенно трупал заслуги и се доближавал до състоянието на мъдрец, познал истината и напуснал мъчителния кръговрат на раждания и смърт, до състоянието на просветлен, Буда (буддха). И накрая дошло времето за неговото последно прераждане. Бодхисаттвата по това време бил в небесата Тушита и оглеждал земята в търсене на най-доброто място за своето последно раждане; той се намирал на такова ниво на духовно развитие, че вече можел да избира. И погледът му се спрял върху една малка държава на народа на шакиите в североизточната част на Индия (територията на съвременен Непал), управлявана от мъдрия цар Шуддходана, произлизащ от древен царски род. И бодхисаттвата, който можел дори просто да се появи на бял свят, без да влиза в майчина утроба, решил да избере семейството на царя на шакиите за своето раждане, за да може впоследствие хората, изпитвайки дълбоко уважение към почтения род на царете на шакиите, да се отнесат с по-голямо доверие към проповедта на Буда, виждайки в него издънка на древно и славно семейство.

През тази нощ съпругата на царя – царица Махамая, сънувала, че бедрото й е прободено от бял слон с шест бивни, и тя разбрала, че е заченала велик човек. Будизмът учи, че зачеването на Буда е било напълно естествено, а видението на белия слон е само знак за зачеването на велика личност.

Малко преди да роди, царицата, съпроводена от свитата си, се отправила според обичая към дома на родителите си. По пътя, докато минавали през горичка от шореви дървета (Shorea robusta), наречена Лумбини, царицата усетила първите напъни, хванала се за клона на едно дърво и родила син, който излязъл от утробата й през бедрото. Младенецът веднага се изправил на крака и направил седем крачки, като провъзгласил себе си за същество, превъзхождащо и хората, и боговете.

Но това раждане-чудо се оказало съдбоносно и скоро Махамая умряла. Синът й обаче не забравил за майка си, която изобщо не познавал: веднага след своето Пробуждане той се възнесъл в небесата Тушита, където се преродила Махамая, разказал й, че е станал Буда, победител на страданията, като й проповядал Абхидхарма – будийско философско учение. Но засега бъдещият Буда бил все още младенец, така че го отвели в бащиния му дворец в град Капилавасту (близо до столицата на съвременен Непал гр. Катманду), център на страната на шакиите.

Царят повикал при младенеца астролога Ашита, който открил върху тялото му тридесет и двата признака на великия човек (знака на колелото между веждите, а също така върху дланите и ходилата, ушниша – издутина върху темето, ципа между пръстите и т.н.). Въз основа на тези признаци Ашита обявил, че новороденият ще стане или велик господар, властелин на целия свят (чакравартин), или светец, познал истината – Буда. Тогава нарекли момчето Сиддхартха Гаутама. Гаутама е неговата фамилия; думата ,,сиддхартха" може да бъде преведена като ,,постигнал целта".

Царят, разбира се, искал синът му да стане велик владетел. Затова решил така да организира живота на сина си, че нищо да не може да го тласне към философски размисли или разсъждения за смисъла на живота. Принцът бил настанен сред разкош и безгрижие във великолепен дворец, изолиран от външния свят. Момчето растяло, като изпреварвало всичките си връстници в науките и спорта. От детството си обаче то проявявало склонност към размисъл и веднъж, като седяло под един розов храст, детето непроизволно се потопило в състояние на йогически транс (самадхи) с такава интензивност, че силата му дори спряла едно от божествата, които прелитали наблизо. Принцът имал кротък нрав, което първоначално дори настроило срещу него неговата годеница – принцеса Яшодхара, която смятала, че подобна кротост не е характерна за кшатрия и е несъвместима с войнската доблест. Едва след като Сиддхартха демонстрирал пред Яшодхара своето войнско изкуство, тя се съгласила да стане негова жена. Pодил им се син Pахула. Изглеждало така, сякаш планът на баща му – царя, се осъществил. Така продължило, докато принцът не навършил двадесет и девет години. Веднъж той тръгнал на лов. И този лов променил целия му живот.

По време на лова принцът за първи път бил разтърсен от гледката на страданията, с които бил преизпълнен животът. Той видял разорано поле, по което птиците кълват червеите от бучките пръст и останал поразен защо едни живи същества могат да живеят само ако други заплатят за това с живота си. Но най-важни за духовния поврат на Сиддхартха се оказват четири срещи: младият принц вижда една погребална процесия и разбира, че всички хора – и той самият, са смъртни, че нито богатството, ни знатният произход могат да защитят някого от смъртта. Той обръща внимание на един прокажен и за първи път осъзнава, че болестите дебнат всеки смъртен. Принцът вижда бедняк, който проси милостиня, и разбира мимолетността и призрачността на богатството и известността. И накрая Сиддхартха се озовал пред един мъдрец, потънал в съзерцание. Като го гледал, принцът осъзнал, че пътят на самовглъбяването и самопознанието е единственият път за постигане причините за страданията и начина за избавление от тях. Казват, че самите богове, също като хората пребиваващи в колелото на раждания и смърт и жадуващи окончателно избавление, изпратили за среща с принца тези хора, за да го вдъхновят да поеме по пътя на познанието и освобождението.

След този паметен лов принцът не можел вече спокойно да живее в разкошния си дворец. Една нощ той напуска двореца, яхнал любимия си кон Кантака, съпроводен от един слуга. В края на горичката той се сбогувал със слугата, с коня си и със своя меч, взел го в ръцете си за последен път и в знак на отричане от светския живот отрязал с един замах дългите си коси ,,с цвят на мед". След това навлязъл в гората. Започнал периодът на ученичество, аскеза и духовни търсения.

Сиддхартха се присъединявал към различни шрамански групи, като бързо постигал всичко, на което го учели неговите наставници. Най-известни от учителите на бъдещия Буда били Удрака Pамапутра и Арада Калама. Те проповядвали учение, близко до Санкхя – ортодоксална брахманска школа, възникнала в шраманска среда, а също така го въвели в йогическата практика на духовни упражнени, в това число и дихателна гимнастика, изискваща продължително задържане на дишането, съпроводено с мъчителни усещания. Според учението на Санкхя светът е резултат от лъжливо отъждествяване на духа (пуруша) с материята (пракрити).

Трябва да кажем, че шраманските философи (париварджика; букв. ,,перипатетици" - П.Г.) проповядвали най-различни доктрини. Ето някои от тях, съдържащи се в палийските будистки текстове (имената тук са дадени в своя палийски, а не санскритски вариант): Пурана Кашяпа проповядвал безполезност на действията; Махали Госала (глава на известната школа Адживика) проповядвал строг детерминизъм и фатализъм; Аджита Кешакамбала отстоявал учение, близко до материализма; Пакуддха Каччаяна говорел за вечността на седемте субстанции; Санджая Белатхипутта бил привърженик на пълния агностицизъм, а Нигантха Натапутта изповядвал по-скоро скептични възгледи.

Сиддхартха слушал внимателно всички, но така и не станал привърженик на когото и да било от тях. Той се отдал на сурова аскеза и умъртвяване на плътта. Впоследствие самият той казвал, че стигнал до такова изтощение, че като си пипнел корема, усещал с пръсти гръбначния си стълб. Но аскезата не го доближила до просветлението и истината оставала толкова далеч, колкото била и когато живеел в царския дворец в Капилавасту.

Тогава Сиддхартха решил да се откаже от крайността на аскетизма и приел скромна, но питателна храна (оризова каша с мляко) от ръцете на една девойка, която живеела недалеч. Петимата аскети, които практикували заедно със Сиддхартха, го сметнали за отстъпник и го напуснали, като го оставили напълно сам. Тогава бившият принц седнал в съзерцателна поза под баняновото дърво (ficus religiosa), получило от по-късната будистка традиция названието ,,Дърво на Пробуждането" (бодхи), и дал клетва, че няма да напусне това място, докато не постигне целта си и не познае истината. След което изпаднал в състояние на дълбоко съсредоточаване и потънал в съзерцание (самадхи).

Усещайки приближаването на победата на Сиддхартха над света на смъртта и преражданията, злият демон Мара го атакувал със своите пълчища, а когато Сиддхартха не се уплашил, се опитал да го съблазни с танците на своите прекрасни дъщери. Но Сиддхартха останал непоколебим и Мара отстъпил. Междувременно Сиддхартха все по-дълбоко и по-дълбоко се потапял в съзерцанието и пред него се разкрили Четирите Благородни Истини за страданието, причината за страданието, прекратяването на страданието и пътя, водещ до прекратяване на страданията. Неговото съсредоточаване станало още по-дълбоко и той постигнал всеобщия принцип на зависимия произход. Накрая разумът на Сиддхартха достигнал четвъртото ниво на съсредоточаване и пред него засияла светлината на нерушимия покой на нирвана, Великото Освобождение. Тук Сиддхартха изпаднал в състояние на самадхи, наречено Океанско Отражение, където съзнанието му се уподобило на безграничната повърхност на световния океан в пълно безветрие, когато огледалната повърхност на неподвижната вода отразява в себе си всички феномени. В този момент Сиддхартха Гаутама, принцът от клана на Шакиите изчезнал, и на този свят се появил Будда (Buddha) – Пробудения, Просветления.

И той вече не бил принц и наследник на престола, строго казано, не бил вече и човек, защото хората се раждат и умират, а Буда е отвъд живота и смъртта. Негови имена и титли от този момент нататък станали Будда Шакямуни (Пробудения Мъдрец от рода на Шакиите), Татхагата (Така Пристигнал или Така Заминал), Бхагаван (Благословен, Блажен; дословно – ,,надарен с блага участ"), Сугата (Правилно Вървящ), Джина (Победител), Локаджйоштха (Почитан от света). И цялата вселена се възрадвала, боговете обсипали Буда с небесни цветя, по света се разнесло прекрасно благоухание и земята се разтърсила при появата на Победителя. Но самият Буда още седем дни останал в състояние на самадхи, наслаждавайки се на блаженството да бъде окончателно свободен. На осмия ден излязъл от транса и при него веднага се появил Мара с последното си изкушение. Той предложил на Буда да остане тук, под Дървото на Бодхи и да се наслаждава на придобитото блаженство, да не ходи никъде и да не проповядва истината на другите хора. Но Буда незабавно отхвърлил това изкушение и тръгнал към един от религиозните центрове на Индия, Бенарес (Варанаси), който се намирал недалеч от Ваджрасана (Поза на Диаманта, епитет на мястото на Пробуждането; днес Бодхгая, щат Бихар). Като пристигнал там, той се насочил към намиращия се наблизо Еленов Парк (Сарнатх), където произнесъл своята първа проповед – Проповед за Завъртане Колелото на Учението (Дхармачакра-правартана-сутра). Първи слушатели на Буда станали петимата аскети, които преди това с презрение били изоставили отстъпника Гаутама. Те и сега първо не искали да слушат Буда, но неговата променена външност им направила такова огромно впечатление, че все пак решили да го изслушат, а след като го изслушали, повярвали, като по този начин станали първите будистки монаси, първите членове на будистката сангха – монашеска общност. Така новата религия наведнъж придобила своите Три Скъпоценности (триратна), трите обекта на поклонение – Будда, Дхарма (неговото Учение) и Сангха (монашеската община). Приел убежище в тях, човек вече може да се смята за будист.

Освен аскетите две газели също слушали Буда. Техните изображения от двете страни на осемрадиусното (осемте спици на Колелото символизират осемте етапа от будисткия Благороден Път) Колело на Учението (дхарма-чакра) станали символ на будизма и на будистката проповед; това изображение може да се види върху покривите на много будистки храмове, в това число и върху стените на Санктпетербургския дацан.

Сиддхартха Гаутама напуснал двореца, когато бил на двадесет и девет години, и станал Буда на тридесет и петгодишна възраст. След това той още четиридесет и пет години проповядвал своето учение в различни държави от североизточна Индия. Богатият търговец Анатхапиндада подарил на сангхата една гора близо до град Шравасти, столицата на държавата Кошала. Там Буда и неговите монаси често спирали, когато идвали в Кошала. Сангхата бързо се разраснала и ако се вярва на сутрите, нейната численост достигнала 12 500 души. От първите монаси най-изтъкнати ученици на Буда били Ананда, Махакашяпа (,,Знаменосецът на Дхарма"), Махамаудгаляяна, Субхути и други. Била създадена и женска община. Така освен монасите (бхикшу) се появяват и монахините (бхикшуни). Буда не забравил и своите роднини. Той посетил страната на шакиите и бил възторжено посрешнат от баща си, царица Яшодхара и народа на страната. След беседите с Буда неговият син Pахула и жена му Яшодхара приели монашеството. Бащата на Буда, Шуддходана, останал след всичко това без наследници, накарал Буда да обещае, че повече няма да взима в общината си единствения син в семейството без съгласието на родителите. Буда обещал това и от този момент този обичай свято се спазва в будистките страни, особено в Далечния Изток. Но не всичко било благополучно. Славата на Буда предизвикала завистта на неговия братовчед Девадатта, който и преди това винаги завиждал на успехите на принца, а след като той станал отшелник, дори се опитал да съблазни Яшодхара. Девадатта се опитвал да погуби Буда, като пускал срещу него побеснял слон (който обаче паднал на колене пред Буда) или като стоварил огромен камък върху него. Когато опитите му се провалили, Девадатта се престорил на последовател на Буда и приел монашеството, като се опитвал наистина да разцепи сангхата отвътре (той обвинявал Буда в недостатъчно строго подвижничество, противопоставял се на създаването на женска община и всячески противодействал на всички начинания на своя братовчед). Но всичките му усилия били безплодни и накрая той позорно бил изгонен от общината. Цялата литература на джатаките (дидактически повествувания за предишните животи на бодхисаттвата – бъдещия Буда) е пълна с истории за това как Девадатта враждувал с бодхисаттвата още в техните минали прераждания.

Времето минавало. Буда стареел и приближавал денят на неговото оттегляне в безостатъчна нирвана. Това станало в местността Кушинагар на брега на река Найранджани, в близост до Бенарес. Като се простил с учениците си и им дал последно напътствие да се надяват само на собствените си сили, ,,да бъдат светилници на самите себе си" и усърдно да се трудят в името на освобождението, Буда легнал в позата на лъв (на дясната си страна, с глава на юг и лице на изток, с поставена дясна ръка под главата) и се потопил в съзерцание. Първо достигнал четвърто ниво на съсредоточаване, после осмо, после се върнал на четвърто, и от него без остатък влязъл във великата и вечна нирвана. Завършил последният му живот, повече нямало да има нови раждания и нови смърти. Грънчарското колело на кармата спряло и тялото, тази последна обективация на миналото влечение към профанично съществуване, престанало да съществува. От този момент Буда вече го нямало в този свят, и този свят не съществувал за Буда. Той се потопил в състояние, което не може да бъде нито описано, нито представено. Може само да се каже, че в него няма място за страдание, което било заменено от висше блаженство.

Учениците на Буда според обичая кремирали тялото на Учителя. След кремацията те намерили в пепелта шарира (букв. тела) – особени образувания под формата на топчета, характерни за телата на светците. Те се превърнали в най-важните будистки реликви. Царете от съседните държави изпратили конници с молба да им дадат част от праха на Буда, като мотивирали молбата си със следните думи: ,,Пробуденият беше от съсловието на кшатриите и аз също съм от съсловието на кшатриите. Затова моля да ми бъде предадена част от прахта от погребалния огън на Пробудения." По-късно тези части от прахта и шарира били поставени в особени реликварии – ступи, култови постройки с конусовидна форма. Тези ступи станали нещо като предшественици на китайските пагоди и на тибетските чортени (монголските субургани). Също трябва да кажем, че будистките ступи са едни от най-ранните архитектурни паметници на Индия (изобщо всички най-ранни паметници на индийската архитектура са будистки). Оградената със стена ступа в Санчи се е запазила и до наши дни. Според преданието тези ступи са били сто и осем на брой (свещено число в Индия).

По-късно, когато реликвите свършили, в ступите започнали да слагат текстове от сутрите, смятани за запис на автентичните думи на Буда. Тъй като същността на Буда е Дхарма, неговото Учение, то сутрите представяли Дхарма като духовното тяло на Буда. Тази замяна (физическо тяло – духовно тяло; ,,мощи" – текстове; Буда – Дхарма) се оказала много важна за по-нататъшната история на будизма, тук явно се крият източниците на изключително важното учение на махаянския будизъм за Дхармичното Тяло на Буда (Дхармакая).

Преданието за живота на Буда трогва и вълнува хора от различни епохи и култури. То стига дори до Византия, превръщайки се в сказание за принц Йосафат (изопачено на ,,бодхисаттва") и неговия баща Авенир. Под името ,,Йосафат" Буда е дори канонизиран, оказвайки се по този начин включен в числото на православните светци.

Преданието разказва, че скоро след паринирваната на Буда се провел и така нареченият първи будистки ,,събор", когато се събрали всички ученици на Буда и трима от тях – Ананда, Махакашяпа и Махамаудгаляяна по памет възпроизвели всичко, на което ги учел Буда – норми и правила на монашеско общежитие, ,,дисциплинарен устав" (Виная) на сангхата, проповеди и поучения на Буда (Сутри) и неговото философско учение, ,,Мета-Дхарма" (Абхидхарма). Така възникнал будисткия Канон – Трипитака (на пали – Типитака), т.е. ,,Трите Кошници" на Учението (в древна Индия пишели върху палмови листа, носени в кошници). В действителност първият от известните ни варианти на Канона – палийската Типитака – се съхранявал мнемонично в течение на няколко столетия и бил записан за първи път на остров Ланка около 80 г. пр.н.е., тоест повече от триста години след паринирваната на Буда. Затова да се отъждествява безкритично палийският Канон с учението на ранния будизъм и още повече с учението на самия Буда би било лековерно и напълно ненаучно.

Първите будистки текстове са записани на езика пали – един от пракритите, т.е. езиците, преходни от древния език на Ведите – санскрита, към съвременните индийски езици. Съществува предположение, че пали отразява граматическите и фонетичните норми на диалекта, на който се говорело в Магадха. Но цялата по-късна индийска будистка литература, както махаянската, така и хинаянската, е на санскрит. Като гласи традицията, самият Буда бил против превеждането на неговото учение на ,,езика на Ведите": ,,Нека всеки изучава Дхарма на своя език", казвал Буда. Но с течение на времето два фактора карат будистите да се върнат към санскрита. Първо, бързото развитие на многобройните новоиндийски езици. Хинди, бенгали, тамили, телугу, урду – това са само някои от най-разпространените. Затова било направо невъзможно Трипитака да бъде преведена на всеки от тях. Много по-просто било да се използва единният език на класическата индийска култура, разбираем за всички образовани хора в Индия, а такъв език бил именно санскритът. Второ, постепенно се извършвало ,,брахманизиране" на будизма: по напълно разбираеми причини цялата интелектуална върхушка на сангхата била съставена от потомци на брахманската варна, които всъщност и създали цялата будистка философска литература. А санскрит бил езикът, който брахманите усвоявали буквално с майчиното мляко (дори в съвременна Индия има брахмански семейства, които смятат санскрита за свой роден език). Затова избирането на санскрита било напълно естествено за тях.

Но санскритската Трипитака така и не стига до нас: покоряването на държавата на Палите в Магадха (Бихар) и Бенгалия (последната цитадела на будизма в Индия) от мюсюлманите през ХIII в. довежда до масово изгаряне на манастирите с техните библиотеки и до гибелта на множество санскритски будистки текстове. Затова сега ние за съжаление разполагаме само с ограничен брой будистки текстове на санскрит (повечето от тях съществуват единствено като фрагменти). Вярно е, че дори през ХХ в. биват откривани санскритски будистки текстове, смятани преди за безвъзвратно изгубени. Така например през 1937 г. Н. Санкритяяна намира в един малък тибетски манастир – Нгор, оригиналия текст на такъв фундаментален философски текст като Абхидхармакоша на Васубандху (издаден от П. Прадхан през 1967 г.). Затова можем да се надяваме, че ще има и нови находки.

В наши дни съществуват три варианта на Трипитака: палийска Типитака, свещена за будистите-тхеравадини от Ланка, Бирма (Мянмар), Тайланд, Камбоджа и Лаос, а също два варианта на махаянската Трипитака – на китайски (преводът на текстовете и формирането на Канона в общи линии приключва през VII в.) и на тибетски (формирането в общи линии приключва през ХII – ХIII в.) език. Китайската Трипитака е авторитетна за будистите от Китай, Корея, Япония и Виетнам, а тибетската – за народите на Тибет, Монголия и за руските будисти от Бурятия, Калмикия и Тува. Китайската и тибетската версии в много отношения съвпадат, а в някои отношения взаимно се допълват: например в китайския Канон влизат значително по-малко произведения на тантричната литература, отколкото в тибетския, в тибетския свод освен това много по-пълно са представени късните логико-епистемологични будистки философски трактати. Но в преводите на китайската Трипитака са отразени по-ранни редакции на махаянските сутри за разлика от тибетската. Освен това в раздела агама (на пали – никая) се съдържат преводи на будистки текстове, които явно отразяват дори по-ранна от самата Типитака редакция на текстове, които са ни известни по палийския Канон. И, разбира се, в китайската Трипитака почти липсват съчинения на тибетски автори, а в тибетската Данджур/Тангюр – на китайски.

По този начин към 80 г. пр.н.е (годината на писменото фиксиране на Типитака) завършва първият, ,,доканоничен" етап в развитието на будизма и окончателно се оформя палийският канон на Тхеравада; приблизително по същото време се появяват и първите махаянски сутри.

След краткия обзор на предпоставките за възникването на будизма – тази първа световна религия, да се обърнем към нейното учение. Да видим в какво се изразява будистката религиозна доктрина.

____________
* Евгений Торчинов (1956-2003) е един от най-надарените руски будолози от края на 20 век, професор и завеждащ катедра по Източна философия в Санкт Петербургския държавен университет. Книгата му "Увод в будологията", представляваща сборник от системно подредени 10 лекции по историята и философията на будизма, печели наградата на Санкт Петербургската Академия за най-добър учебник в областта на хуманитарните науки за 2002 г.

Правата за издаването на българския превод са откупени от издателство "Евразия". Поради фундаменталната значимост на този труд издателството реши да го предложи безплатно на българските читатели в този електронен вид.

© 2006 by Eurasia Academic Publishers
Всички права запазени
Копирането на книгата е забранено, разрешени са само кратки цитати с линк към съответната страница.