Будистката етика

[Upasaka]

При изследването на будизма, често се сблъсквам с невъзможността да се поставят ясни граници между гносеологическа, онтологическа, етическа и психологическа проблематика. Разбира се, тук проблемът не е в самата будистка философия, а в натрапливата склонност на западния интелект постоянно да разделя и разграничава.
Ясно е обаче /за жалост на западните "ню-ейдж" фенове/, че в будизма съществува морална дисциплина, която /особенно в Тхеравада/ е доста строга.
По принцип, цялата индийска философия /като изключим чарваките/ приема като несъмнен постулат това, че недобродетелните дела създават лоша карма и водят към низши прераждания.
При будизма обаче, последователното отхвърляне на идеята за Аза, учението за двете истини и особено учението за пустотата, създават пречки в изграждането на "онтологическа етика" /ако позволите да използвам този израз на един руски есеист/, както е например в Християнството, където Бог като Първооснова на битието, се явява и единствен източник на ценности. Всъщност Махаянистите полагат доста усилия да спасят етиката. От гледна точка на пустотата етиката е невъзможна и за това, оставяйки етиката в сферата на относителната истина, те препращат там и освобождението. После при Ваджраяна /особено в някои съвременни трактовки/ се появява идеята, че от осъзнаването на пустотата се поражда състрадание!?
Та, въпросът ми е за връзката между етиката и освобождението. Съзнатемно казвам "етика", а не "морална дисциплина". Ясно е, че освобождаването от страстите, което /поне при Тхеравада/ е непосредствено свързано с освобождението от страданията на самсара /Дхармачакра-правартана-сутра/, само по себе си е невъзможно без спазването на определена нравствена дисциплина. НО, все пак, редица текстове /да не кажа повечето/ препоръчват не само въздържание от недобродетелните деяния, но и извършване на добри дела. Да не говорим какво състрадание и загриженост за страдащите блика от почти всеки текст на Тибетския будизъм, а и от някои по-късни творения на индийските Махаянисти като например "Бодхисаттвачаряватара". Как се обяснява това от позицията на отхвърлянето на Аза, а в последствие и от позициите на шуня-вада и виджнана-вада? Това е много интересен проблем, защото някои про-християнски настроени западни философи използват подобен дискурс, за да критикуват будизма /а и източната философия въобще/ без да се усещат, че фактите всъщност не са на тяхна страна?

П.п. Пред 6-7 години зададах този въпрос на един западен "лама", чието име ще премълча. Той изобщо не можа да разбере въпроса... не, не, мълчанието му не беше никак дзенско - беше смесица от учудване и погнуса. Накрая смотолеви: "в будизма има много богове, но ние не им се доверяваме", без да се усеща, че аз изобщо не го питам за боговете. Нищо, Кунтузангпо здраве да му дава!  

[Imago]

Основният въпрос на будистката етика - поне  от гледна точка на западната етика - е по какъв начин са възможни четирите брахмавихари (безкрайно мъдри нагласи на практическия разум), а именно метта (майтри), каруна, мудита и упеккха (упекша). Предполагам, че ако беше запознат с будизма, Кант щеше да се заеме на първо място с изследването на този въпрос.

В контекста на ранния будизъм четирите брахмавихари са етически възможни и оправдани като гаранция за прераждане в света на Брахма. В Махаяна те се легализират като екзистенциални модуси на буддха-дхату (елементът на Буда) - бодхисаттвите и татхагатите (постигналите истината буди) се проявяват в този свят като съвършени персонализации на приятелството, състраданието, благата емпатия (способността да съпреживяваш радостта и щастието на другия) и безразличието (способността да оставаш безразличен към превратностите на съдбата). В последния случай упекша е по-близко до идеала на Параматман като Кутастха, отколкото до обяснението, което Йога-сутра дава за същите тези четири фундамента на йогийската етика.

А що се отнася до факта, че всяка читта притежава определен нравствен потенциал с оглед на това дали е благотворна (кушала), неблаготворна или безразлична като инструмент за постигането на окончателното освобождение, именно той дава основание на Рис-Дейвис да нарече будисткото учение за дхармите психологическа етика.

[dagpo]

Цитат от Upasaka: "При будизма обаче, последователното отхвърляне на идеята за Аза, учението за двете истини и особено учението за пустотата, създават пречки в изграждането на "онтологическа етика""

Не виждам противоречие. В контекста на т.нар. Бодхичита на прилагането парамитата на етиката (шила) се отнася към категорията на изкусните методи (упая), които са проявление на съчувствието (каруна) и се практикуват неразделно от мъдростта (праджня) в нейните два аспекта - пустота на личността (пудгала найратмя) и пустота на феномените (дхарма найратмя). "Свободната от методи мъдрост привързва към нирвана /на шраваките и пратйекабудите/; свободните от  мъдрост методи привързват кум сансара; затова е нужно съчетаването им", казва Буда на Акшаямати. "Действията на Мара са две: методи свободни от мъдрост и мъдрост свободна от методи" (Сутра за въпросите на царя на нагите Сагара).

От друга страна тялото на проявлението (Нирманакая) има за свое основание Дхармакая и за своя причина съчувствието.

Това, което се има предвид във Ваджраяна е, че съчувствието е вродено, естествено качество на Буда-природата, израз на безпрепятсвеното и проявление, което представлява недуалното единство на яснота и пустота, блаженство и пустота, проявление и пустота.