|
Страница 10 от 19
Пръв установява контакти с юанския двор известният Сакя-пандита Кунга-чжалцан, но особено значение те придобиват едва след като друг йерарх на Сакя-па – Пагба-лама (Пхагба-лама Лодой-чжалцан, 1235 – 1280) извършва ритуал за посвещаване в Хеваджра-тантра на император Хубилай, който след това дарява Пагба-лама с титлата императорски наставник (ди ши), което води до оформяне на отношенията между Тибет, контролиран практически изцяло от школата Сакя-па, и юанската империя като отношения между лама – духовен учител (гуру), и император – даващ милостиня (спонсор и протектор). Но след падането от власт на династията Юан през 1368 година и провъзгласяването в Нанкин на новата национална китайска империя Мин (1368 – 1644) позициите на Сакя-па в Тибет съществено отслабват и различните феодални кланове отново придобиват неограничена самостоятелност в собствените си земи. От втората половина на XIV век започва постепенният упадък на школата Сакя-па, която обаче продължава да съществува и в наши дни. Съвременният първойерарх на школата, Сакя Терзин, в момента е в емиграция извън Тибет.
Освен основното разклонение, към школата Сакя-па спадат още и редица субтрадиции, най-известно от които е направлението, известно като Джонанг-па (по названието на централния манастир на тази субтрадиция), наречена от известния будолог Дж. С. Рюг „школа на будистките онтолози“. Уникалността на Джонанг-па се изразява в нейната изключителна ориентация към сутрите, провъзгласяващи учението за Татхагатагарбха в качеството му на висша и окончателна доктрина, което го сродява с школите на китайския будизъм. Последователите на тази школа придават голямо значение на практикуването на тантрите, като особено внимание отделят на Калачакра-тантра. Противниците обвиняват последователите на Джонаг-па, че нейното учение се намира под влияние на небудистки, брахманистки идеи, което едва ли е отговаряло на действителността. Въпреки това през XVII век гелугпинците, установили контрол върху Тибет, забраняват направлението Джонанг-па като „еретично“ и то прекратява своето съществуване. Но гелугпинците не предприели никакви акции срещу школата Нингма-па, макар че редица нейни доктрини и форми на практика отивали доста встрани от приетия в Тибет будистки стандарт. По-скоро причина за забраната на Джонанг-па било обстоятелството, че тя активно била поддържана от феодалните кланове, които категорично се възпротивявали срещу установяването в Тибет на теократията на Далай-ламите.*** В средата на XIX век основните учения и практики на направлението Джонанг-па били възродени благодарение на възникналото на базата на Нингма-па движение Риме (вж. по-долу).***
Въпреки че Джонанг-па никога не е била особено многобройна, тя дава на света един изтъкнат будистки учен – Таранатха (Дараната Гунг Нинбо, 1575 – 1634). Таранатха е историк, познавач на санскрита, събирач и възстановител на историческите паметници на Тибет. Той превежда редица санскритски граматични съчинения, но се прославя със собствения си труд – известната „История на будизма в Индия“ (1608 г.). За „възрожденци“ на Таранатха се смятат ургинските хутухти – първойерарсите на монголската будистка „църква“.
По-късно от другите като организирана школа се оформя Нингма-па, макар че самото й име означава „стара“ или „древна“, защото нейните последователи смятат, че те пазят верността към будизма, който донесъл със себе си през VIII век от Индия Падмасамбхава, почитан от тях като Гуру Римпоче (Скъпоценен Учител), и отхвърлят всички появили се по-късно в Тибет доктрини и форми на практика като ненужни нововъведения. Така нингмапинците са нещо като „старообрядците“ на Тибет.
|
