|
Страница 2 от 19
Религията бон е по-скоро една от формите на централноазиатския шаманизъм. По-късно бон е подложена на толкова мощно влияние от страна на будизма, че по същество се превръща в едно от не съвсем „ортодоксалните“ направления в будизма: религиозната доктрина, иконографията и пантеонът, съдържанието и самата форма на свещените текстове, архитектурата на храмовете, формите на религиозната практика на бон – всичко станало едва различимо от наистина будисткото. Затова е неправилно да се съди за древния бон по съвременния облик на тази религия, която все още има известно разпространение сред тибетците. Също толкова невярно е и да се допуска бонски произход на някои форми на будистка практика в Тибет (Дзогчен) само защото я практикуват и съвременни последователи на бон.
Както вече споменахме, когато разпространението на будизма започва, Тибет бил млада, но силна държава, създаваща много неприятности на съседите си, преди всичко на китайската империя Тан (618 – 907). Някои гранични територии през VII – IХ век непрекъснато преминавали от едни ръце в други. Към тях спадал и Дунхуан, град до така наричания Гансуски проход северозападно от Китай (съвременната провинция Гансу), който изиграл важна роля за разпространяването на будизма както в самия Китай, така и в Тибет.
Според тибетски източник за първи път тибетците чули за будизма благодарение на едно чудо: по време на царуването на Лхатотори (IV в.) от небето паднало ковчеже, в което бил текстът на Карандавюха-сутра заедно с редица свещени предмети. Царят и неговите потомци почитали сутрата като „тайнствен помощник“ и благодарение на това държавата процъфтявала.
През първата половина на VII век на престола се възкачил първият от тибетските „царе на Дхарма“ – Срондзангампо, който по-късно бил смятан за въплъщение на покровителя на Тибет – бодхисаттва Авалокитешвара. Според легендата в косите му била скрита втора глава – на бодхисаттва. Той се оженил за две принцеси – за дъщерята на царя на Непал и за дъщерята на китайския император Тай-дзун, която се казвала Вен-чен (последното обстоятелство сочи до каква степен Китай тогава се страхувал от военната мощ на Тибет – императорите на Средното Царство само при изключителни обстоятелства давали своите дъщери за съпруги на „варварски“ управници). Двете съпруги на Срондзангампо били будистки, които донесли със себе си в Тибет будистки текстове и предмети на култа. Особено важен бил дарът на Вен-чен, донесла голяма статуя на Буда, която и в наши дни се намира в манастира Джокханг в Лхаса и се смята за една от главните светини на Тибет. Тибетската традиция почита тези принцеси като въплъщения на бодхисаттва Тара – Зелената и Бялата.
Освен това царят изпратил в Индия своя сановник Тхонми Самбхота, който въз основа на индийското бенгалско писмо разработил националната тибетска азбука; така тибетците се сдобили с писменост. Тхонми Самбхота също така написал първата граматика на тибетския език, като взел за образец граматиката на санскрита.
|
