Форум за будизъм и будистка философия

По този начин тибетският будизъм се превръщал в нещо като особена конфесия, което е абсолютно неоправдано, защото тибетската манастирска традиция не само е възприела, но и необикновено старателно е запазила и възпроизвела късноиндийската будистка традиция в цялата й пълнота. В това отношение с много по-голямо основание за особена конфесия би могло да се приеме китайският будизъм, който е силно трансформиран под въздействието на традиционната китайска култура. Що се отнася до култа към ламите, то почитането на учителя в йога (гуру-йога) е напълно индийско явление и е лишено от каквато и да било тибетска специфика. Фактически всички различия на тибетския и индийския будизъм от епохата на Палите съществуват само на нивото на народната и битовата религиозност, без да засягат „голямата традиция“.

През 60-те години на ХХ век въпросът за „ламаизма“ придобива и политическо измерение: след потушаването на антикитайското въстание в Тибет и бягството на Далай-лама ХIV в Индия (а особено по време на печално известната „Велика Пролетарска Културна Революция“, 1966 – 1976) властите на КНР осъществяват редица репресивни актове, насочени както срещу тибетското духовенство, така и срещу будистката традиция и националната култура на Тибет като цяло, твърдейки, че тибетският „ламаизъм“ (кит. лама дзяо) не е будизъм или пък е деградирала форма на будизъм и поради това не заслужава да бъде запазен като част от общокитайското културно наследство. Именно тогава Далай-лама призовава учените от цял свят да се откажат от употребата на думата „ламаизъм“. Няма да я употребяваме и ние, при това по причини, които имат изключително научен характер.

Началото на разпространението на будизма в Тибет е обвито в легенди,***Според самите тибетци техните предци са произлезли от съюза на маймуна (въплъщение на бодхисаттва Авалокитешвара) и планинска вещица (с което, по-скоро се намеква за конвергенцията на будизъм и бон-по шаманизъм, ПГ).*** но във всички случаи запознанството на народа от Страната на Снеговете с индийското учение е започнало не по-рано от VII век. По онова време Тибет е бил мощна във военно отношение държава, управлявана от царе, които впоследствие започнали да причисляват своя род към древноиндийските царе, споменавани в „Махабхарата“ и дори към самите братя Пандави – героите от този епос. Изобщо етногенезът на тибетците е доста тъмен. Най-вероятно е племената цян, които населявали земите на северозапад от древен Китай и често извършвали набези в китайските гранични райони, постепенно изтласквани от китайците, да отстъпвали на юг, докато не се установили на едно място, смесвайки се с малобройните групи автохтонно земеделско население с неясен произход, което явно е станало на границата на нашата ера. Макар че езикът на тибетците се числи към сино-тибетското семейство (към неговото тибетско-бирманско разклонение), не е изключено в техния етногенезис да са взели участие и ираноезични етнически групи. Във всеки случай е напълно възможно тайнственият Шаншунг (Шамбала, ПГ), древната държава, от която според тибетските легенди дошъл Шенраб, създателят на тяхната национална религия бон (бон-по), да е била населена с народ, който говорел език с индоевропейски произход.