|
Страница 10 от 19
За ранната история на школата Чан са известни малко неща. На границата между VII – VIII век тя се разделя на Северна и Южна школа. В основата на разкола е дискусията за мигновения, внезапен (дън) или постепенен (дзян) характер на пробуждането. Според Южната школа начело с ученика на Шестия патриарх Хуей-нен (починал през 713 г.) Хедзе Шен-хуей, бодхи, в качеството си на собствената природа на съзнанието, не може да бъде обусловено от нищо и трябва да озари „светското“, ежедневно, профанично съзнание на последователя на Чан като проблясък на мълния. Напротив, според Северната школа начело с ученика на Петия патриарх Хун-жен на име Шен-сю, характерът на просветлението е постепенен, както мракът постепенно изчезва на разсъмването. Съществуват и много преходни смесени концепции, например теорията на Дзун-ми за „мигновеното пробуждане и постепенното усъвършенстване“ (дън у дзян сю): слънцето изгрява внезапно (пробуждането е мигновено), но прогонва мъглата и изсушава росата постепенно (усъвършенстването, което води до изчезване на афектите, заблудите и техните последици постепенно).
Към средата на IX век, а може би и по-рано, Северната школа, заклеймена от последователите на Шен-хуей като „опортюнистична“, прекратява своето съществуване. Южната школа се разделя междувременно на пет направления (домове – дзя) на класическия Чан, два от които съществуват и сега, определяйки облика на съвременния Чан. Това са домът Линдзи (яп. Риндзай), създаден от монаха Линдзи И-сюан (811? – 866) и домът Цаодун (яп. Сото), който води началото си от двама наставници от онова време – Цаошан Бен-дзъ и Дуниан Лян-дзъ. Трите други „дома“ – Гуйян, Юнмен и Фаян, изчезнали след XII – XIII век (направлението Гуйян било доста влиятелно във Виетнам през XI – XIII век). Огромна роля за формирането на класическия Чан има монахът от VIII век Ма-дзъ Дао-и, който провъзгласява принципа: „Умът на обикновения човек е именно умът на Дао, речта на обикновения човек е именно словото на Буда.“
До средата на IX школата Чан била по-малко влиятелна от Тянтай или Хуян, но тя успяла без особени загуби да преживее антибудистките гонения на император У-дзун (845 г.), подклаждани от неговите фаворити – даосите, от които монархът се надявал да получи елексира на безсмъртието (по време на тези гонения се провеждали масови конфискации на манастирска собственост и насилствено връщане на монасите към светския живот). Гоненията от „годините на Хуей-чан“ довели да криза и поставили началото на упадъка на такива влиятелни преди това школи като Тянтай и Хуаян. Но школата Чан почти не понесла загуби: чанските монаси по това време почти нямали манастири и обикновено живеели в манастирите на школата Виная; освен това те се занимавали с производствена дейност (отглеждали чай и други такива), което освобождавало чанските монаси от обвиненията, че са паразити. В резултат на това през X – XI век Чан се превръща в една от водещите школи, създава големи манастири и духовна йерархия, което е в дисхармония с първоначалния антиавторитарен и антибюрократичен дух на ранната школа Чан. През XI – XII процесът на институциализиране на Чан приключва.
Основните принципи на школата са следните положения: „Гледай в собствената си природа и ще станеш Буда“ и „Пробуждането се предава по особен начин от сърце на сърце без опора на писмените знаци“.
|
