Форум за будизъм и будистка философия

Окончателното разделение между китаизираните школи, ориентиращи се към теорията гарбха, и школите, стремящи се да „коригират“ китайския будизъм по индийските стандарти, настъпва в средата на VII в. Именно тогава будистки Китай прави своя окончателния избор, като в лицето на хунаянския патриарх Фа-дзан отхвърля индийската версия на будизма, донесена в Китай от Сюан-дзан, като ограничена до познанието на преходни феномени и лишена от истински сотериологичен универсализъм. След това китайските будисти практически губят интерес към това, което става сред будистите в Индия (този интерес вече не може да бъде съживен нито от паломничеството на монаха И-дзин, нито кратковременният успех на проповедниците на тантрическия будизъм Амогхаваджра, Ваджрабодха и Субхакарасимха през първата половина на VIII век). Затова не само късната Ваджраяна и традицията на махасиддхите, но дори логико-епистемологичните търсения на Дхармакирти и неговите последователи остават напълно неизвестни в Китай. Този интерес внезапно и доста бурно се възражда през XI век, когато на китайски са преведени (впрочем с големи съкращения и поправки в съответствие с китайското схващане за „приличие“) тантрите от класа на най-висшата йога. Но този изблик на интерес вече не променя нищо и през XIII век съчиненията на Сюан-дзан и на неговия ученик Куай-дзи съвсем се загубват (по-късно те отново са внесени в Китай от Япония).

Идеите на Татхагатагарбха в Китай придобиват формата на теория за „природата на Буда“ (фо син лун). В основата й лежи представата, че всяко живо същество притежава природа на Буда (фо син), която е негова истинска същност и негов истинен Аз: всички живи същества по своята природа са Буди и тяхната истинска природа е изначално пробудена. Обикновено под „природа на Буда“ се разбира изходното, базово съзнание, тъждествено с Татхагатагарбха. Целта на будистката практика е реализацията на тази изначално присъща на човека природа, нейното осъзнаване, нейната актуализация в ежедневния опит.

Теорията за природата на Буда се оформя в резултат на взаимодействието на махаянското учение, според което всички дхарми притежават „свойствата на Буда“, те са „будови“ по своята същност (буддхата, буддхатва), и традиционните (конфуциански) теории за природата на човека (син), утвърждаващи чрез Мен-дзъ, че човек по своята природа е добър и потенциално надарен с всички нравствени съвършенства.

През VI век будизмът в Китай става мощна идейна сила. Цялата страна е осеяна с манастири (особено големи манастирски комплекси има на север, където са издигнати гигантски статуи на буди и бодхисаттви – пещерните комплекси в Лунмен и Юнган), в които живеят много монаси. Будизмът, ползващ се с покровителството на много императори, постепенно завършва своята интеграция в китайското общество. Протича активен процес на оформяне на така наречената „доктринална триада“ (сан дзяо) на конфуцианството, даосизма и будизма. Тази триада определя духовното развитие на китайското общество през следващите хиляда и петстотин години.